Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.10.2010 19:04 - Нещо красиво, което да споделя с вас
Автор: paintedveil Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3582 Коментари: 1 Гласове:
4



Здравейте!
Този разказ не е мое произведение.Прочетох го преди много години в един вестник и реших да го запазя за себе си. А сега мисля, че е дошъл момента да го споделя ... с вас. Казва много за тези, които умеят да четат... Поне според мен :)


Романс за двама и една цигулка

И двамата идваха привечер,когато тълапата в подлеза преливаше като пролетна река и се оттичаше бързо в двете посоки.Първо пристигаше той,внимателно отваряше калъфа,изваждаше старата,потъмняла цигулка и я наместваше до лицето си.Леко, игриво я настройваше и шом слухът му улавяше трепетната готовност на струните,започваше да свири.

После идваше то-синеокото момиче с избелелите дънки и кофичката току-що набрани цветя.Разгъваше платненото столче – като онези,с които пибарите обсаждат маки и големи водоеми и чакат пибата да се предаде.После сядаше,подпираше брадичка с юмруче и сякаш заспиваше.Понякога той я зърваше между забързаните крака на минувачите – дребна и свита, почти неподвижна.И се питаше дали дреме,мисли,мечтае....Но не смееше дори да предположи,че слуша него,неговата цигулка.Докато веднъж видя огромните и сини очи,вперени право в лицвто му,в упор.Бледият неон им придаваше неестествен, призрачен блясък.В тях имаше любопитство и завист,преклонение и молба,зов и прощаване – някаква луда смес от чуства,неизвестна и прекрасна,която го връхлетя внезапно и му отне дъха.

            След няколко вечери, когато бетонният тунел почти опустя,мъжът отново усети този поглед.Започна бавно да се изчервява под кръстосания му пожектор, стана му топло и той неловкозадърпа копчето на ризата,за да поеме повече въздух.Щом свърши репертоара и се засяга да си върви,момичето грабна последното останало букетче,направи лек реверанс и му го подаде.Докато се справи с изненадата,то вече тичаше по стълбите с празната кофичка и платненото столче,метнато през рамо.

            На другата вечер,когато каменното корито отново пресъхна и се смълча,мъжът вдигна лъка,чукна с него по цигулката,за да привлече вниманието на момичето и само с устни прошепна:”Това е за теб!”И засвири...

            Свиреше със затворени очи,а музиката се изливаше сякаш направо от сърцето му – дълбола,страстна,затрогваща.Под спуснатите клепачи усещаше пак очарования поглед на момичето,искрите в разширените зеници.Сякаш небето и звездите бяха слезли тук,долу,под земята в този каменен саркофаг,който щеше да погребе още неродената им любов.След последния акорд мъжът едва забе;ежимо се поклони и се усмихна.Момичето онемя от изненада и замръзна върху платненото си столче.Чуден вихър га завъртя,зави му се свят от непознато радостно вълнение.

            Оттогава те оставаха все по-дълго в подлеза,от двете му срещуположни страни,като шпалир за техни величества хората,които ги отминаваха с безразличие,сякаш бяха невидими.Но мъжът и момичето се гледахапрез тях като през прозрачна стена.И дори да не се виждаха,взаимно чустваха присъствието си ,което ги топлеше и галеше в студената прегръдка на бетона.Всеки път той изсвирваше нещо “специално за нея” и после вежливо се покланяше.А тя му подаваше букетче или просто се усмихваше.Но никога не се заприказваха.Дори когато в другия край на подлеза полоцаят излизаше да изпуши една цигара – уморен от бездействие и професионално равнодушие към човешките чуства.

            А мъжът свиреше – само за него, за синеокото непознато момиче.”Какво мога да ти предложа миличка моя? – мислеше той,наведен над струните. – Аз имам само тази цигулка и музиката.И една стара майка удома, която ме чака с неизменния билков чай. Незнам вече - от грижа или по навик. Слепоочията ми побеляха, а не стигнах до никъде по своя път.Наричат ме неудачник, но само зад гърба.А иначе приятелите ме потупват насърчително по рамото – уж не престават да вярват,че ще успея.Но аз вече не се надявам. Музиката е моят кръст и аз си го нося примирен. Не,валача го – ето тук, в този калъф, където бледнеят няколко монети – следи от чуждата милост.С тях ли да те храня и поя,мъничка моя,спяща моя красавице?”

Струните превръщаха неговите мисли в музика и я препращаха отсреща,към момичето с избелелите дънки.То я улавяше с цялото си същество, попиваше я като жадно цвете и с трепет я разчиташе.

“А аз какво да ти дам мили мой цигуларю?Сърцето ме боли за теб,но незнам дали това е любовта.Животът тепърва ще ме учи,но ти дали ще ме чакаш,докато разбера сама себе си?Сигурно никога повече няма да се видим.Но аз ще те помня.Защото от теб разбрах, че за любов не се крещи ,не се говори,не се шепне дори;че тя може да бъде,само поглед,движение,музика,болка,страдание.Ти ми даде урок,който няма да забравя.Искам само да целуна пръстите ти , за да усетя вълшебството,което те правят.Позволи ми само това моя първа невероятна любов!”

На другия ден момичето не дойде.Мъжът чака дълго и тевожно.Свиреше пиеса след пиеса, после отпускаше ръка, за да си почине, атя като прекършено крилоувисваше край дългото му сухо тяло.Послв изведнъж оживяваше и плъзваше лъка в нов ритъм, нова мелодия.

Наближаваше полунощ.Полоцаят в будката още четеше вестник.Тунелът беше тих като концертна зала без публика.И сам там, край стената, един човек изплакваша своята любов на цигулката си.Свиреше романс за двама.Когато свърши чу ,че някой изръкопляска.Отвори очи и видя момиче и момче, пргърнати и заслушани в откровенията на неговата душа.Някакви непознати – момче и момиче, които се прибираха или отиваха в гърмяща дискотека.Спрели за миг,покорениот един звук – затрогващ, чист, искрен,светъл.Зова на  любовта.А отсреща, където обиковено сядаше синеоката непозната,аленееше цвете,паднало вчера от кофичката и – забравено ,увехнало,самотно.

Мъжът си тръгна,уморен и тъжен.Изкачваше едно по едно стъпалата,които тази вечер му се струваха някак повече и по-стръмни.и знаеше, че вече никога няма да се върне на това място.Освен в самотните си мъжки сънища...

 image

 

 





Гласувай:
4



1. iameverywoman - ...
19.10.2010 23:18
най-тъжното нещо на тоя свят - когато двама души подтиснат трепетния си копнеж един към друг и позволят пътищата им просто да се разминат...

Много въздействащ разказ!...Но аз някак не обичам приказки от типа на "Малката русалка", т.е. с тъжен край - прекалено много напомнят на реалния живот, където заради нерешителността да следваме т.нар. наши невъзможни пориви сами се лишаваме от щастие... Има много поговорки за ефекта на думите като "казана дума - хвърлен камък" или пък "мълчанието е злато".., но според мен най-силно човек страда за нещата, които не е намерил сили да изкаже на глас - затаените дълбоко в душата неща...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: paintedveil
Категория: Лични дневници
Прочетен: 37056
Постинги: 12
Коментари: 38
Гласове: 84
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031